Не съм спортен тип. Училището затвърди у мен усещането, че летящата топка (било хандбална, футболна, волейболна, баскетболна или не дай си Боже от онези кафявите тежки кинезитерапевтични наблъскани с нещо подобно на сипица гюлета) е нещо лошо и вероятно контузващо. Не, че съм патологично шубе. Просто винаги съм гледала с недоверие на тези кръгли неща, макар да са в космическия епицентър на най-доходните спортове. Демек, колкото по-далеч от летящи топки - толкова по-добре.
Ракетните спортове също не ги усещах като да са за мен. Че какво по-стресиращо от летяща топка? Ами топка + една свистяща машина за самозащита, даваща ускорение на стрелващото се сферично нещо. Съзнанието ми винаги е рисувало апокалиптични картини на подути от синини хора, избити зъби, ярки цицини. Не е лесно да си развинтен откъм фантазии, май...
Та, не, че съм спряла да виждам топките като куршуми. И в никакъв случай няма да разказвам басни за геройското преодоляване на училищни комплекси. Да, някак все си мисля, че умереният, клонящ към 0 ентусиазъм към спорта се дължи на едно праисторическо усещане, характерно за женския пол, за дискомфорт да съм по шортички в "спортзала"-та. Скритата мисъл, че някой дори в тези предразполагащи към обръщане към себе си дейности стои отстрани и те оценява, макар и не-явно. Дискомфорт, който преминава през фаза на лек страх, а после акустира в силно убеждение, че "тая работа с физкултурата/спорта/тренировките не е за мен".
С времето намирах пристани в различни видове активности - фитнес, йога, спорадично колоездене, маратонско бягане. Да кажа, че нещо ме е задържало - ами не - максимум месец, после интересът рязко спадаше. Плуването, тичането и най-вече йогата бяха чудесни, но прекалено обърнати към вътрешното "аз". Оставаш насаме с мислите си - мантра и транспарант надвиснал над потните ми усилия за компенсиране на заседналия работен делник. За човек мислещ в 90% от времето си тия нещастни 10% отделени за "себе си" са последният отрязък континуум, който бих искала реално да посветя на мисленето. Затова с намигване отстрани, много любопитство и приятелско рамо започнах да ходя на скуош.
Ракетен спорт, летящо топче (загрято от играта), много търчане по корта, изкуствена бяла светлина в "аквариумите" (по логични обясними причини няма как в залите да има прозорци, но в има центрове където са се постарали максимално дневната светлина да не липсва на окото) - все минуси, които смирено скланят глави пред главния плюс - НЕ МОЖЕШ ДА МИСЛИШ. Дори да искаш естеството на играта просто не ти позволява да мислиш за друго, освен за играта. Отдадеш ли се на поредната доза самоанализ или анализ на околния социален, политически, бизнес и т.н. свят - просто възможността за нормални удари или разигравания става ну-ле-ва.
Така че страхотна игра, набираща все повече популярност. Елегантен начин да си изкараш от главата проблеми, мисли, неволи и житейски състояния. Страхът постопенно скланя глава пред необходимостта на съзнанието да се опразни от всеки сигнал за тревога. А биоритмите благодарно започват да работят в посока по-висок имунитет и приповдигнато настроение. Да, харесва ми, и то много :)
