Кюфтета на фурна със зеленчуков доматен сос

Оптимизацията и простичките решения в кухнята към които се стремя ежедневно ме вдъхновяват да се придържам към лесни рецепти, отнемащи минимално време.

Кюфтенца с телешка кайма и нахут в доматен зеленчуков сос на фурна

- телешка кайма

- консерва сварен нахут

- вегета, подправки на вкус

- доматен сос със зеленчуци*

Телешката кайма се омесва с отцедения нахут, подправки и малко вода за еднородна смес. Ползвам пресата за пюре за по-лесно. Оформям кюфтета и ги слагам в леко намазнена тава.

Запичам леко на 200 градуса за 15 минути и добавям зеленчуковия сос. Разреждам с гореща вода, като сипвам до средата на височината на кюфтетата.

Печем до редуциране на течността.

* За соса

Сосът в този случай е обиране на наченати буркани лютеница, доматено пюре, захар, черен пипер и сол на вкус. Добавих нарязани тиквички, моркови, зелени маслини и лук, разредих сместа с вода. След като извря част от течността, прехвърлих горещия сос в буркани и оставих да изстиват с капачката надолу (за да се вакуумират). Получиха ми се два буркана, за тази рецепта използвах един буркан от 480мл.

Елда със зеленчуци и пилешко на фурна

*За бързите семейни вечери... В изолация

Има фраза, която е способна да изкара почти всяка дама от обувките й, независимо дали са финни токчета, кецове или кроксове. "Всичко е въпрос на организация"... Завеса, туш, вакуум и миг безвремие, в което застива жена, жонглиращата между битовизма и професионалните предизвикателства, задълженията си на съпруга, майка, главен готвач в семейството, хигиенист на постоянен договор у дома и проч.

Няма такава организация, какво е организация, къде се купува тази така дефицитна стока... Има усилия, проби-грешки и напасване в бегли опити да нахвърляме деня и ролята си в него. 

В период на масова изолация в домашни условия е малък организиращ се емоционален хаос. Наред с фазите на "страх и недоумение", "е, най-после имам време за..." и "май морето тая година ще е на терасата, за който я има", с тежка кубинка нагазва ежедневието с неговите микро и макро задачи за решаване. Вечерите и то бързите такива са едни от тях. 

Елда с пилешко и зеленчуци на фурна

- елда, колкото пътно да покрие дъното на тавата

-‌ киноа "за цвят" (може да се пропусне)

-‌ зеленчуци по избор (тиквички, моркови, лук)

-‌ пилешко месо

-‌ мазнина за поръсване

-‌ подправки

Сипвате суха елда (само елда или смес с киноа, или само ориз, или ориз и малко червена леща) да покрие плътно дъното на тавата, поръсвате с вегета. Отгоре се нарязват зеленчуци (каквито имате, в случая тиквички, лук червен, моркови), пак поръсвате с подправка и олио (мазнина по избор). Отгоре слагам пилешко нарязано на хапки (предварително съм го поръсила с лимон за да се маринова, но може и директно да се добави).

Разбърквате рехаво и сипвате вода да покрие.

Пече се на 180 градуса горен-долен реотан (160 градуса с вентилатор) докато изври водата, течността се поема от зърнените.

Бързо и без "баене" около печката.

За патицата с много крехкост и любов

Патицата... характерен вкус, липса на бяло месо, усещане за трудоемкост. Аз ще добавя - феерия за небцето, нежно топящо се в устата месо и нотка полезност. Пълнената патица с гарнитура от елда на фурна отдавна стана любимо ястие у дома.

Продукти

• Патица (1800 гр)
• Вътрешностите на патицата
• Ябълка
• Сокът на половин портокал
• Подправки на вкус
• 200мл бяло вино

За гарнитурата

• 200 гр елда
• Глава лук
• 2 моркова
• 1 червена чушка

Загряваме фурната на 180С с вентилатор. Подготвяме плик за печене. Измиваме Патицата. Нарязваме вътрешностите и ябълката, заливаме с портокаловия сок. Пълним патицата. 'Зашиваме' я с клечки за зъби. Слагаме я в плика, заливаме с виното. Слагаме във фурната за около час.

За гарнитурата задушаваме лука, моркова и чушката в малко. Добавяме измитата елда. Заливаме с гореща вода или бульон, така че да покрие на 2 пръста елдата. След като заври изключваме котлона и оставяме елдата да се разпука.

Слагаме фурната на 150С без вентилатор. Изваждаме патицата в тавата, отстрани разпределяме елдата, ако има останала течност изливаме и нея. Запичаме патицата до коричка и поемане на елдата на целия сос.

 Крехко, топящо се в устата, 'режещо' се с лъжица патешко...

За страха и Squash-а

Не съм спортен тип. Училището затвърди у мен усещането, че летящата топка (било хандбална, футболна, волейболна, баскетболна или не дай си Боже от онези кафявите тежки кинезитерапевтични наблъскани с нещо подобно на сипица гюлета) е нещо лошо и вероятно контузващо. Не, че съм патологично шубе. Просто винаги съм гледала с недоверие на тези кръгли неща, макар да са в космическия епицентър на най-доходните спортове. Демек, колкото по-далеч от летящи топки - толкова по-добре.

Ракетните спортове също не ги усещах като да са за мен. Че какво по-стресиращо от летяща топка? Ами топка + една свистяща машина за самозащита, даваща ускорение на стрелващото се сферично нещо. Съзнанието ми винаги е рисувало апокалиптични картини на подути от синини хора, избити зъби, ярки цицини. Не е лесно да си развинтен откъм фантазии, май...

Та, не, че съм спряла да виждам топките като куршуми. И в никакъв случай няма да разказвам басни за геройското преодоляване на училищни комплекси. Да, някак все си мисля, че умереният, клонящ към 0 ентусиазъм към спорта се дължи на едно праисторическо усещане, характерно за женския пол, за дискомфорт да съм по шортички в "спортзала"-та. Скритата мисъл, че някой дори в тези предразполагащи към обръщане към себе си дейности стои отстрани и те оценява, макар и не-явно. Дискомфорт, който преминава през фаза на лек страх, а после акустира в силно убеждение, че "тая работа с физкултурата/спорта/тренировките не е за мен".

С времето намирах пристани в различни видове активности - фитнес, йога, спорадично колоездене, маратонско бягане. Да кажа, че нещо ме е задържало - ами не - максимум месец, после интересът рязко спадаше. Плуването, тичането и най-вече йогата бяха чудесни, но прекалено обърнати към вътрешното "аз". Оставаш насаме с мислите си - мантра и транспарант надвиснал над потните ми усилия за компенсиране на заседналия работен делник. За човек мислещ в 90% от времето си тия нещастни 10% отделени за "себе си" са последният отрязък континуум, който бих искала реално да посветя на мисленето. Затова с намигване отстрани, много любопитство и приятелско рамо започнах да ходя на скуош.

Ракетен спорт, летящо топче (загрято от играта), много търчане по корта, изкуствена бяла светлина в "аквариумите" (по логични обясними причини няма как в залите да има прозорци, но в има центрове където са се постарали максимално дневната светлина да не липсва на окото) - все минуси, които смирено скланят глави пред главния плюс - НЕ МОЖЕШ ДА МИСЛИШ. Дори да искаш естеството на играта просто не ти позволява да мислиш за друго, освен за играта. Отдадеш ли се на поредната доза самоанализ или анализ на околния социален, политически, бизнес и т.н. свят - просто възможността за нормални удари или разигравания става ну-ле-ва.

Така че страхотна игра, набираща все повече популярност. Елегантен начин да си изкараш от главата проблеми, мисли, неволи и житейски състояния. Страхът постопенно скланя глава пред необходимостта на съзнанието да се опразни от всеки сигнал за тревога. А биоритмите благодарно започват да работят в посока по-висок имунитет и приповдигнато настроение. Да, харесва ми, и то много :)

Моята вечер с моите хора извън рамките

Понякога хубавите неща се случват внезапно... докато си приел, че вечерта ще бъде без изненади, позната и по-битово уютна. След работа. 18.30ч. Автобус. Задръстване. Магазин по списък. Прашна пътека към дома, светлините на прибиращия се град зад гърба ми. Печка, вечеря. Прегръдка.
Топло, мило и любимо... Но понякога е достатъчен един дяволит поглед от щуро другарче в офиса и вечерта кривва от спирката, пропуска автобуса и под ръмящия дъждец с тихи уморени, но развълнувани стъпки превзема нощната столица.

Витрина с мека светлина... Нека влезем! Само 'леко' отклонение от пътя.. само за малко... Да оплакнем очи, красиви платове и материи, луксът си личи от километри. Добре, за гледане пари не искат.. Спалното бельо ми е слабост. За 14 валентински февруари едни любими приятели се обясниха в любов с чаршафи, романтичната ми душа въздъхна тогава, а умът напомни 'де тез пари в средата на месеца. Нали разчупваме рамката, поемам въдух и влизам под логото Cama mia (итал. 'моето легло').

Красиво подредени полици, приятелски усмивки и ведро посрещане въпреки късния час.. Дали не затваряха? Не разбрах, поканиха ни сякаш се познаваме отдавна. Скептично огледах прилежно аранжираните по каталог стелажи, търсейки цената (няма как да е така мило без съответните стотици и хиляди, нали). Сега ще видиш, че не е за нас и ще си ходим. Да, ама не... Видях, огледах да няма грешка, не може да бъде, май ще поостанем. И не, не беше от промоционалния щанд. Да не би материите, знам ги тия изкуственяци от Китай, хич не ми говори.... Хммм, памук. Няколко вида. Дори Египетски. Неусетно се отпуснах и необременено почнах да избирам.

Красота, мекота, нежни десени.. Може и преди заплата да се кривне от бюджета, защо пък не! Довона съм, признавам си... Душата ми пърха от новото откритие на новото мое място, ръката ми гали нежната материя нямам търпение да се прибера и да покажа малкия си каприз. Видя ли, че беше супер! Хайде на по чаша вино! А може ли и суши?

Е какво пък, моя вечер си е!