За страха и Squash-а

Не съм спортен тип. Училището затвърди у мен усещането, че летящата топка (било хандбална, футболна, волейболна, баскетболна или не дай си Боже от онези кафявите тежки кинезитерапевтични наблъскани с нещо подобно на сипица гюлета) е нещо лошо и вероятно контузващо. Не, че съм патологично шубе. Просто винаги съм гледала с недоверие на тези кръгли неща, макар да са в космическия епицентър на най-доходните спортове. Демек, колкото по-далеч от летящи топки - толкова по-добре.

Ракетните спортове също не ги усещах като да са за мен. Че какво по-стресиращо от летяща топка? Ами топка + една свистяща машина за самозащита, даваща ускорение на стрелващото се сферично нещо. Съзнанието ми винаги е рисувало апокалиптични картини на подути от синини хора, избити зъби, ярки цицини. Не е лесно да си развинтен откъм фантазии, май...

Та, не, че съм спряла да виждам топките като куршуми. И в никакъв случай няма да разказвам басни за геройското преодоляване на училищни комплекси. Да, някак все си мисля, че умереният, клонящ към 0 ентусиазъм към спорта се дължи на едно праисторическо усещане, характерно за женския пол, за дискомфорт да съм по шортички в "спортзала"-та. Скритата мисъл, че някой дори в тези предразполагащи към обръщане към себе си дейности стои отстрани и те оценява, макар и не-явно. Дискомфорт, който преминава през фаза на лек страх, а после акустира в силно убеждение, че "тая работа с физкултурата/спорта/тренировките не е за мен".

С времето намирах пристани в различни видове активности - фитнес, йога, спорадично колоездене, маратонско бягане. Да кажа, че нещо ме е задържало - ами не - максимум месец, после интересът рязко спадаше. Плуването, тичането и най-вече йогата бяха чудесни, но прекалено обърнати към вътрешното "аз". Оставаш насаме с мислите си - мантра и транспарант надвиснал над потните ми усилия за компенсиране на заседналия работен делник. За човек мислещ в 90% от времето си тия нещастни 10% отделени за "себе си" са последният отрязък континуум, който бих искала реално да посветя на мисленето. Затова с намигване отстрани, много любопитство и приятелско рамо започнах да ходя на скуош.

Ракетен спорт, летящо топче (загрято от играта), много търчане по корта, изкуствена бяла светлина в "аквариумите" (по логични обясними причини няма как в залите да има прозорци, но в има центрове където са се постарали максимално дневната светлина да не липсва на окото) - все минуси, които смирено скланят глави пред главния плюс - НЕ МОЖЕШ ДА МИСЛИШ. Дори да искаш естеството на играта просто не ти позволява да мислиш за друго, освен за играта. Отдадеш ли се на поредната доза самоанализ или анализ на околния социален, политически, бизнес и т.н. свят - просто възможността за нормални удари или разигравания става ну-ле-ва.

Така че страхотна игра, набираща все повече популярност. Елегантен начин да си изкараш от главата проблеми, мисли, неволи и житейски състояния. Страхът постопенно скланя глава пред необходимостта на съзнанието да се опразни от всеки сигнал за тревога. А биоритмите благодарно започват да работят в посока по-висок имунитет и приповдигнато настроение. Да, харесва ми, и то много :)

Моята вечер с моите хора извън рамките

Понякога хубавите неща се случват внезапно... докато си приел, че вечерта ще бъде без изненади, позната и по-битово уютна. След работа. 18.30ч. Автобус. Задръстване. Магазин по списък. Прашна пътека към дома, светлините на прибиращия се град зад гърба ми. Печка, вечеря. Прегръдка.
Топло, мило и любимо... Но понякога е достатъчен един дяволит поглед от щуро другарче в офиса и вечерта кривва от спирката, пропуска автобуса и под ръмящия дъждец с тихи уморени, но развълнувани стъпки превзема нощната столица.

Витрина с мека светлина... Нека влезем! Само 'леко' отклонение от пътя.. само за малко... Да оплакнем очи, красиви платове и материи, луксът си личи от километри. Добре, за гледане пари не искат.. Спалното бельо ми е слабост. За 14 валентински февруари едни любими приятели се обясниха в любов с чаршафи, романтичната ми душа въздъхна тогава, а умът напомни 'де тез пари в средата на месеца. Нали разчупваме рамката, поемам въдух и влизам под логото Cama mia (итал. 'моето легло').

Красиво подредени полици, приятелски усмивки и ведро посрещане въпреки късния час.. Дали не затваряха? Не разбрах, поканиха ни сякаш се познаваме отдавна. Скептично огледах прилежно аранжираните по каталог стелажи, търсейки цената (няма как да е така мило без съответните стотици и хиляди, нали). Сега ще видиш, че не е за нас и ще си ходим. Да, ама не... Видях, огледах да няма грешка, не може да бъде, май ще поостанем. И не, не беше от промоционалния щанд. Да не би материите, знам ги тия изкуственяци от Китай, хич не ми говори.... Хммм, памук. Няколко вида. Дори Египетски. Неусетно се отпуснах и необременено почнах да избирам.

Красота, мекота, нежни десени.. Може и преди заплата да се кривне от бюджета, защо пък не! Довона съм, признавам си... Душата ми пърха от новото откритие на новото мое място, ръката ми гали нежната материя нямам търпение да се прибера и да покажа малкия си каприз. Видя ли, че беше супер! Хайде на по чаша вино! А може ли и суши?

Е какво пък, моя вечер си е!

Лесна,бърза, лека бисквитена торта и фото хроника на една чудесна почивка

Кратък лексикон:

• Времето – чудесно 

Сн. DD Кр.

• Въздухът – чист
• Небето – ярко, безоблачно, а ако и да е имало облаци са били като захарен памук

• Звездите – огромни, ярки, падащи, великолепен Млечния път
• Водата – топла, с много рибки, рапани, мидички 
• Най-спокойното място – на шезлонга на вилата

• Най-физически изискващото място – по средата на язовира в лодка-кану борейки с гребло насрещния вятър, болката и вълните (да, в язовир при силен вятър си е като в открито море.. хахаха)
• Най-екстремното място – дъното на морето. Водолазният спорт е на път се превърне в едно много лично, екстремно, зареждащо, уникално като изживяване и изключително скъпо (в буквален и преносен смисъл) хоби
• Най-горещото място – пясъкът в 14ч

• Най-далечното място – басейнът (като те покори мързелът, дори басейнът в двора ти се струва прекалено далеч)

 

• Най-номадското ходене на плаж – съчетано с разходка от Несебър до Свети Влас по плажната ивица
• Най-неочаквано удобното място за спане – палатката

• Най-забавното разстояние от най-близкия бар респ. ресторант, респ. тоалетна – 20 мин гребане в едната посока

• Най-особено-странната подготовка – преди гмуркане маската се наплюнчва отвътре (цитирам инструктора: „Плюйте вие, че да не дойда да плюя аз”)
• Най-поучителното място – Килийното училище в с. Гумощник

 

• Най-магнетичното място – плажът при изгрев Август Морнинг

• Най-вдъхновеният подарък – подарих на баба си вълните… на плажа, при оранжево пълнолуние, на лунната пътека, отразяваща се във водата
• Най-вкусното ястие – зеленчуците от градината

• Най-сполучливият десерт – най-различни вариации на лека и ефирна бисквитена торта

Лека и лесна бисквитена торта

Продукти:

• 1-2 пакета бисквити
• 1 кофичка изцедено кисело мляко
• 1 малка кофичка заквасена сметана
• 1 опаковка Филаделфия
• мед, кафява захар – на вкус и по желание
• орехи
• домашно сладко
• къпини, кокосови стърготини - по желание

 Нареждаме бисквитите в тавичка, отгоре поръсваме с орехи.

Разбиваме млякото, сметаната, Филаделфията на крем, по желание добавяме 2-3 с.л. кафява захар или 2 с.л. мед. Изсипваме крема върху бисквитите, заглаждаме, заливаме със сладко по избор. 

 Аранжираме с кокосови стърготини, орехи и плодове по желание.

Тортата стяга бързо за няколко часа, но по традиция бисквитените торти изискват 1 нощ престой в хладилника.

Водолази и лодкари от всички страни – обединявайте се!

Мдааа и лодкар съм и водолаз съм, ама най-съм весело прясно-прясно бивше отпускарче с умерен тен (да живее фактор 50!!!), на чийто фон добре изпъкват бели зъби, поизсветляла коса и тук-таме по някоя драскотина, зажулено и синчица… Това последното за мен е съвсем типично – на когото са му пропуснали прощъпулника си има оправдание за кьопавостта цял живот!! Хахаха….

Май няма как човек да не е вдъхновен от почивка, особено ако е разнообразна, по индивидуален-личен вкус и съвсем в рамките на добрия тон – нито прекалено дълга (те такова животно не знам дали има..хахахаха) – нито прекалено кратичка (демек, докато се усетиш, че си отпуска да трябва да се връщаш към ежедневните дела).

Лодкарството: 3 дни на яз. Студен кладенец, 12 часа гребане, 1 ден и половина мускулна треска, ожулени колена – 2 броя, 0 изгаряния с навременната намеса на чудотворната смес свинска мас+невен. Тук искам да обърна внимание на следното.. който се качва за първи път да гребе е добре да знае, че от слънцезащитен крем имат екстремна нужда оголените бедра, колена и китки (рамената, лицето и татуси сме си свикнали да ги мажем и в града). Да, хората, които са си редовни на лодките – лежерно се отпускат и си се пекат равномерно, и лодките им се носят едно меко-меко по водата.. но аз като за пръв път стисках здраво греблото и си тактувах загребвания, ъгли на влизане на греблото във водата, натиск върху кръст/гръб, редях команди от типа „корекция на ъгъл, прав курс” абе прекрасно сефте на една неориентирана, но надъхана Юнга като мен… хахаха.. Безкрайно удоволствие и нямам търпение да греба отново – Реки, Рекички и Язовири, Дръжте се!!!

Екипировката е изключително важна - шапка, жилетка, дълга бяла риза - незаменима!!! очила и добро настроение :)

Водолазният курс: 30 мин инструктаж на суша, 15 мин инструктаж с екипировка във водата: тежести, летен водолазен костюм, жилетка, кислородна бутилка със сгъстен въздух, маска, гумени боти и плавници; научени подводни знаци – 9, време по дъното на морето – 40 минути, дълбочина 6-10м, снимки към 30 броя, одрани колена – 2 броя, сертификат P.A.D.I. с право за гмуркане на дълбочина до 12 м с инструктор. Уникално изживяване, наистина. Наслада, изненада, красота… и стъпка напред в преодоляването на лични страхове. За тези, които се гмуркат за първи път – спокойствие, само спокойствие, равномерно дишане и не си задържайте дъха; ушите заглъхват, но се оправят нещата като при летене със самолет – стискаш си носа и издишаш през него да се чуе леко пукане в ушите.

 

PS: това не е пионерският знак, а знак за акула хахахаха…

Малко парти меню…

Колкото и добре човек да готви идва момент да готви за повече от 4 човека.. И тогава трябва да прояви всякакви качества, които принципно не са баш съществени, когато готви за по-малко хора. Първо добиваш супер-сили - организационни, мисловни и физически. Обмисляш всичко, премисляш кой какви диети спазва, кой какво яде/не яде, да няма алергични; рисуваш схемки и си представяш как ще имаш Х дни за подготовка и разделяш чинно всички заготовки по дни. Но колкото и да си планирал идеални условия те просто не се получават, и най-често разбираш за това в последния момент. Какво се случва обикновено – Х дни стават на „няма никакво време за нищо, ако успея да си тегля една вода 2 минути преди да дойдат гостите ще е цяло чудо”.

Но както споменах по-горе вече имаме супер-сили, които са ни превърнали в не-хора, така че с лека реорганизация – всички са доволни, най-вече ние, които сме дори изкъпани (да живеят добрите безценни приятели, които могат да го играят домакини, докато си сушим косата хахахаха).

И към същността. Имаме цел – парти за 10 човека (в случая РД).

Първо – преглеждаме всички налични изпробвани оферти, които са подходящи, плюс сърчваме набързо в блогове/сайтове, които следим (в случая благодаря на Йоана, Ирина, Гладната акула, Йоли, Good Food, сп. Меню).

Второ си съставяме меню и план за готвене.

Трето падат ни от небето помагачи, които правят коктейли, мият чинии и запретваме ръкави.

Пастет от сушени домати

•  400 мл вряла вода
• 80 г сушени домати
• 80 г обезкостени маслини
• 1 печена червена чушка
• 1 стрък босилек
• 1 с. л. лимонов сок
• 1 с. л. зехтин

Сушените домати се заливат с водата и се оставят за 15 минути, докато омекнат. Отцеждат се като се запазват 200 мл. от водата в която са киснали.

Пасират се всички съставки без зехтина. Пасират се и след това се добавя зехтина и се подправя на вкус. Не сложих сол, защото и доматите и маслините са достатъчно солени.

Песто

• 80 г мариновани в зехтин сушени домати
• 60 г сурови ядки слънчоглед
• 80 г пресен босилек
• 200 мл зехтин
• 1 скилидка чесън
• 40 г настърган пармезан

Доматите се отцеждат от зехтина. Заедно с чесъна и босилека се пасират. Добавят се пармезана, кедровите ядки и малко от зехтина. Отново се пасират. Докато робота работи се добавя по малко останалият зехтин. Накрая сосът се подправят на вкус. Аз не сложих сол.

С едно тесто Крекери и Кошнички за тарталети

• 50 г грис (6 с.л.)
• 2 с.л. мед
• 100 мл зехтин
• 600 грама брашно
• 1 с.л. бакпулвер
• сол

Заливаме с около 200 мл кипяща вода царевичния грис и оставяме за пет минути да омекне и набъбне. Добавяме зехтина и меда и разбъркваме добре.

В друг съд изсипваме пресятото брашно, солта и бакпулвера и добавяме в тях сместа с грис. Разбъркваме добре, като постепенно добавяме около 100 мл студена вода и омесваме с ръка до тесто. Месим, докато стане гладко и го оставяме да постои поне 15 мин. Междувременно загряваме фурната на 180°С.

Разточваме тестото тънко и изрязваме с чаша или друго крекерите, режем и кръгчета за тарталети. Крекерите нареждаме в покрита с хартия тава, намазваме ги отгоре с четчица със студена вода и наръсваме със сол, подправки. Тестото във формите са тарталетите надупчваме с вилица. Печем за около 8-9 минути, докато се зачервят.

Дип сьомга за тарталетите

• 100 г пушена сьомга
• 4-5 лъжици крем сирене
• 2-3 лъжици заквасена сметана

Пасираме всичко заедно, добавяме сметана или крем сирене на вкус. Те са без снимка - просто не останаха :)

Банички постни

• точени кори за баница
• 2 с. л. зехтин
• 2-3 картофа настъргани
• лук на вкус
• 1 ч. ч. зеле, нарязано на тънки ивици
• 1 морков, настърган
• 2 с. л. магданоз
• 1 с. л. лютеница
• подправки на вкус
• 1 яйце за намазване
• суров слънчоглед за поръсване

В загретия зехтин се запържва лукът. Добавят се картофите, морковът.

След още 2 мин се слага зелето. Всичко се подправя, сваляме от котлона и оставяме да изстине.

Всяка кора за баница се намазва леко със зехтин, слага се плънка и се завива на руло. Нарязва се на банички дълги около 10 см, които се намазват с разбитото яйце и се поръсват с ядките. Слагат се да се пекат във фурна, загрята до 200°С, докато порозовеят.

Банички с шунка

• кори за баница
• кетчуп
• шунка на кубчета
• кашкавал на кубчета
• топено сирене
• 1 яйце за намазване
• суров слънчоглед за поръсване

Всяка кора за баница се намазва леко с кетчуп, слага се шунка, кашкавал, топено сирене и се завива на руло. Нарязва се на банички дълги около 10 см, които се намазват с разбитото яйце и се поръсват с ядките. Слагат се да се пекат във фурна, загрята до 200°С, докато порозовеят.

Пилешко филе корнфлейкс

• пилешко филе на парчета
• майонеза, разбита с вилица на крем, подправена на вкус
• натурален корнфлейкс натрошен на ситно и галета 1 към 1
• пармезан настърган, на вкус

Загряваме фурната на 200°С.

Пилешкото овалваме първо в майонезата, после в панировката от корнфлейкс, галета и пармезан. Подреждаме в тава, покрита с хартия за печене. Печем 12-15 мин, но не повече.

Бонбони от яйчен пастет

• сварени яйца
• сирене
• масло
• подправки на вкус
• за овалване - зелени подправки, ядки, сусам

Яйцата намачкваме с маслото и сиренето, слагаме в хладилки леко да стегне за да ни е удобно да оформим топчета. Всяко топче овалваме в подправки, или ядки или сусам.

Voilà!

В името на Концертния живот…

Не мога да си кривя душата – скромният ми концертен опит е нищожен по сравнение с „ветерани”, посетили емблематични концерти, разтърсили страната ни (а и не само България) през изминалите, да кажем 20 години.. Но откъм слушане и чуване – съм постоянен нищо-не-отричащ нещо-търсач.

Още преди много години определих себе си като музикален клошар и ми е безкрайно уютно в тези рамки, които в моя случай означават тотално все поглъщащо приемане на музикални стилове. Слушам всичко от класическа музика през траш, ню уейв, псайтранс до джаз и блус.. Обожавам опера, балет, симфонични концерти, избухвам от кеф на рок фестивали и жадно попивам енергията от някоя етно-джаз-нещо си формация.

Но въпросът не е за мен, а за животът, който е много по-голям, и в който се случва да се организират концерти/респ. фестивали. За хората, които са не чули, 7-8 юли минаха под шапката на София Рокс с гривни-реклама на организатора и леко на босо предвид съпътстващите информационни и анти-потребителски издънки. За издънките темата е безкрайна – може да се почне от рекламни трикчета (промотиране на 2-дневен фестивал като 2 концерта с подгряващи групи, което някак стана 1 мега-концерт с двудневни подгряваници), през информационен идиотизъм (отпадането на участници да се споменава нейде с по едно изречение, вплетено в други новини) и финале гранде – упорити обвинения към фенове-публика-потребители-клиенти, които задружно затривали първо фестивалния, после концертния живот на страната с претенциите си…

Но, всеки си има право на мнение, дори когато то повече прилича на обилно омазване.

Искрено подкрепям хората, които са се почувствали ощетени и са решили да се опитат да си търсят правата. В крайна сметка комисии, съд, процедури – има кой да отсъди кой прав кой крив. Само ми остава горчивият привкус, как някой, който му е работа да организира забавления обижда хора, чието доверие и изгубил и съответно те не са му с нищо виновни нито длъжни.

Както и да е - аз отидох да се забавлявам, абстрахирайки се от всичко. Посетих и двата дни, скачах като за последно на 35-градусовата жега, припявах с пълно гърло каквото знаех, хванах мускулна треска от ръкопляскане, замечтано се отнесох на любимите емблематични балади… към това – искрено вярвах на всяко едно било то и театрално признание за уникалност на българските рок фенове от страна на изпълнителите. Защото ние сме наистина топла и великодушна публика, която всяка група би искала и би била горда да има на концертите си.

Групите, които бяха – бяха на ниво, от отношението и изпълненията им не съм се почувствала втора ръка зрител, напротив, бях окрилена. А когато фронтменът на KAISER CHIEFS дойде в моя сектор, на по-малко от метър от мен, пищях от кеф така, че може и на Централна гара да са ме чули (Да живее Рубе Рубе Рубеее о-о-о-о-о-о)..

Всеки едни изпълнител заслужава отделен пост, наистина.

SCAR SYMMETRY – чух каквото исках, само дето оригиналният вокал неописуемо ми липсва, както визуално така и вокално… еххх..

HEAVEN SHALL BURN – машини, и за пръв път виждам мошпит.

CLAWFINGER – прекрасни – бяхме най-големите и най-добрите и заявихме категорично, че всички ще правят каквото им кажем – оууу йееее :)

TRIVIUM – ммм, сладури, както си ги представях – силно влияние на Металика дори в контакта с публиката, тепърва тук ще ги дебнем с нетърпение и интерес.

UGLY KID JOE – ех, това грозно момче, изпълни ми мечтата да чуя Cat's in the Cradle на живо… Нищо, че дълго време мислех, че я пеят GNR хахахахах

WITHTIN TEMPTATION – ех, Шарон такъв глас извади на живо, че това е достойно за искрен поклон!!!

KAISER CHIEFS – великолепни, чудесни, вдъхновяващи… абе Рубето Руулс и тва е!!!

GUNS N' ROSES – е това си е сбъдната мечта отвсякъде, да го видя, да изпее всичките ми любими песни, задавайки тон за една замечтана визуализация. Да, не е на 20, нито на 30, да – гласът и здравето са платеният от Аксел звезден данък. Но той даде, даде на мен, на всички, които бяха там отворили сетивата си към приемане.

Та, в името на Концертния живот, се надявам да има професионално организирани концерти и фестове в бъдеще, защото го заслужавам, защото всеки един български фен го заслужава.

Подробни ревюта от Сайта за Праведна музика на двата дни тук и тук, както винаги обзорът на Катехизис се препокрива с моя. 

Четвърт век или колко е важно да има закуска

Няма да пресмятам колко време не съм писала, шаблонът на Блогър успешно прави това вместо мен… а вече имам и удобното извинение, че паметта ми изневерява с годинките, които се води, че били напредвали и бла бла бла…

 Времето е относително понятие, и блогът е явно нещо като машина на времето – да ми припомни кога какво съм правила и какво не съм, плюс да ме подсетят колко още мога… хахаха. Най-важното от последните месеци е:

- не ми липсваше желание да готвя

- леко и с усмивка стъпих на възрастовото стъпалце „one step closer to the adulthood” и се мандахерцам из четвъртвечието

- готвих немалко, част от нещата ще публикувам тук с трепет и гордост

И сега към най-важното – Закуската. Най-важното хранене за деня, това дето егоистично трябва да поемеш самосиндикално и т.н. Тази закуска е дело на малкото ми пораснало сестриче.

Все неща които много обичам – препечени филийки черен хляб с кашкавал и луканка; салата с домати, краставици, маслини и сирене и разбира се – КЕЧАААППП!!!

Колко е хубаво денят ти да започне лежерно с вкусна закуска...

 Пис, още огладнявам като се сетя за този ден :)

2 Hours of Pure Pleasure – Part II… "Многошоколадови" мъфини :)

Както писах в предишния пост – музиката и готвенето за мен са неразделно свързани. А какъв по-подходящ начин да изразя усещанията си след чудесния концерт от едни много много много шоколадови мъфини. 

Не съм ярък представител на шокохолизма, по-скоро съм рошав представител, както би казал Н. :) Доста традиционно подхождам към видовете шоколад - белият не ми е фаворит, предпочитам черен и по-рядко млечен. Та мъфините исках да са лесни, ароматни и с изразено шоколадов вкус.

Тези дни попаднах на идеалната за целта рецепта от прекрасния блог на Ивейн. С леки промени получих страхотен резултат.

Продукти:

• 3 яйца
• сокът от 1 портокал
• 200 гр течен шоколад
• 10-12 с.л. брашно

Загряваме фурната на 170 С (150 С с обдухване).

В тава за мъфини (12 гнезда) поставяме хартиени кошнички.

Разбиваме яйцата добре с телена бъркалка, добавяме портокаловия сок. Изсипваме постепенно течния шоколад. Добавяме брашното лъжица по лъжица.

Изсипваме в гнездата за мъфини.

Печем 20 мин, следим да не се препекат, тъй като може да станат твърди. 

Малко съставки, прекрасен наситен "многошоколадов" :) вкус без да е прекалено сладко!

 PS: Лесна рецептата, разкошен вкус и свършват много много бързо...

2 Hours of Pure Pleasure - Part I

 Талантът, според мен, е нещо което се дава свише, дали ще се развие или не – времето и животът определя. Някои хора се раждат с дарбата да пеят. Казвам дарба, защото да накараш с гласа си стотици, хиляди хора да затаят дъх и да почувстват с настръхналата си кожа всеки тон – е истинска магия. Има гласове, които сякаш не идват от нашия, материалния свят, някои ги наричат космически, неземни, вълшебни.. Често са посланици на идеи, култури, традиции…

Има един глас, който наричат "Гласа на мира" – този на Ноа. 

Ноа, сн. View Sofia

Онзи ден (бел.авт. 20 септември 2011 г.) в Зала 1 на НДК аз и още десетки хора бяхме запленени от две невероятни певици – израелката Ноа и палестинката с български произход Мира Ауад.

Мира, сн. Mira Awad.com

Невероятни изпълнителки, на моменти ми беше трудно да повярвам, че наистина  съм част от този професионален, вълнуващ и различен спектакъл. Дълго след концерта си мислех – ето какво правят истинският талант и премереният професионално подбран акомпанимент. Също както в готвенето – добре дозираните, недоминиращи подправки открояват истинският, чист вкус

Ноа и Мира пяха на арабски, български, английски и иврит. Прекрасно подбраният сетлист от балади, традиционни за арабската и еврейската култури мелодии и ритми, изключителни акапелни изпълнения.

Първа излезе темпераментната Мира в огнено червена рокля. Трогателно, мило и на чист български благодари на семейството си и публиката за подкрепата.

Мира, сн.INews

В началото на изпълнението си Ноа покани публиката да се приближи към сцената, за да бъде преживяването ни по-интимно. С огромна радост насядахме на земята в оркестрината, ръкопляскахме, повтаряхме думите на босоногата певицата, облечена в романтична бяла рокля.

Ноа и Гил Дор, сн.INews

Честно, усмивката и замечтаното хипнотизирано изражение не слизаше от лицето ми. Ноа сменяше микрофона с конгите, а когато превърна тялото си в ударен инструмент (пееше, акомпанирайки си с пляскане по деколтето между шията и гърдите) – всички ахнахме, та гласът й не трепна! Така изпълни стара йеменска песен, която знае от дете. Пееки благодари на организаторите и персонала, ангажиран с провеждането на концерта.

Мира и Ноа пяха в дует някои от най-известните си песни, а първят бис - култовата песен на Beatles с рефрен - "We can work it out" ни накара да танцуваме и пеем заедно с изпълнителките.

Ноа и Мира, сн.INews

Не усетих как минаха два часа... Два часа неподправено удоволствие!

Благодаря :)

Идеята за кулинарно кътче-рецептурник многократно през последните години ми бе подхвърляна от мои близки, познати и непознати, узряваше като замисъл, но до този момент бе необходим лек тласък. Е, той вече е налице. Фотоапаратът се зарежда, а десетките разпечатвани, преписвани, чути и измислени рецепти търпеливо чакат да се появят на ефирните страници на Моя блог :)

Тази първа публикация е едно огромно БЛАГОДАРЯ!

Благодаря на Maxx, защото на нея дължа тази прекрасна джиджава страничка, благодаря й, защото ме вдъхнови, леко подбутна и зарази с ентусиазъм към „блогването”!

Благодаря и на любимите ми и близки хора, които са предани дегустатори на всеки успешен и недотам успешен мой кулинарен опит.

Специално благодаря на сестра ми и Н., които подхранват желанието ми за готвене с кулинарни поръчки, с което безкрайно ме радват.